43 
Сабята на голема се насочи към окото му.
— Баща ми трябва да бъде освободен. Само ти можеш да го направиш.
— Не доктор Мийди — продължаваше да повтаря Бартън. — Не мога… — той поклати трескаво глава. — МИЙДИ! С неговите пури, клечки за зъби и старомодни костюми. Ето къде се е криел Той!
— Само от теб зависи. Ти си виждал неговата истинска форма — последните й думи го прерязаха като с нож. — Затова те доведох тук. Не за разни градски реконструкции!
По крака му запълзя змия. Големът подскочи и се затича след нея. Бартън се залюля. По него висяха разпокъсани паяжини. Отнякъде изскочи цял рояк пчели. Денят започваше. Прииждаха още и още пчели и се нахвърляха върху големите и плъховете.
Бартън заслиза надолу по хълма, като често се препъваше и подхлъзваше. Движеше се като в мъгла. Огледа се с празен поглед. Доктор Мийди най-сетне бе подкарал фургона, който едвам се виждаше изпод гъмжилото плъхове, паяци и големи, които го бяха облепили като гърчещо се покривало. Фургонът пълзеше едва-едва по пътя. Почти слепешката, Мийди навлезе в завоя, едно от колелата за миг увисна над пропастта, фургонът се залюля, но успя да продължи надолу по пътя.
Зад и над тях продължаваше да расте огромната фигура на Ариман, която почти закриваше хоризонта. Хиляди пипала се стрелкаха във всички посоки, сграбчваха каквото срещнат, за да го натъпчат в желираната паст. Вонята беше направо непоносима, Бартън почувства, че му се повдига и се отдръпна погнусен.
Излезе на пътя. Фургонът набираше скорост. На един от завоите се поднесе, изскочи на банкета и помете крехката мантинела. Плъхове и големи се разхвърчаха във всички посоки. Фургонът се разтърси от удара, но продължи.
Бартън се наведе и вдигна един по-голям камък. Нямаше друг начин да се премине през бариерата от гърчещи се гадини. Само след миг колата щеше да го подмине. Фургонът зави и се насочи право към него. Бартън приклекна, събра сили и запрати тежкия камък.
Камъкът свърши работа. Той се стовари с трясък върху капака на двигателя, плъзна се и разби отляво предното стъкло. Бликна фонтан от дребни стъклени парчета. Колата сви рязко, поднесе се и закова с раздиращо скърцане само на метър от основата на склона.
От разбития двигател шурнаха вода и бензин. През огромната дупка в предното стъкло в кабината нахлуха плъхове и паяци.
Мийди отвори вратата и изскочи навън. Имаше неузнаваем вид. На лицето му бе изписан неописуем ужас. Дрехите му бяха разкъсани, лицето изпохапано и окървавено. Той побягна като пощурял по средата на пътя и със заслепени от страх очи се блъсна право в Бартън.
— Мийди — извика Бартън. Той сграбчи олюляващия се мъж за яката, и го разтърси. — Погледни ме!
Мийди втренчи празен поглед в него и понечи отново да побегне. Пръхтеше като изтощен кон. Не виждаше. Не чуваше. Беше си изгубил ума от ужас. Бартън не можеше да го вини за това. Зад тях по пътя се спускаше океан от сиви гадини, горящи от нетърпение да убиват. А над всичко това продължаваше да се извисява и да расте злокобната фигура на Ариман.
— Бартън — изхриптя Мийди. — За Бога, пусни ме човече! — Той се задърпа отчаяно. — Те ще ни убият! Ние трябва…
— Слушай! — Бартън впери очи в гърчещото се лице на доктора. — Аз знам кой си. Аз знам кой си в действителност.
Ефектът бе мигновен. По тялото на Мийди премина спазъм. Той зяпна учудено.
— Кой съм аз!
Бартън събра сетни сили и се съсредоточи. Той се вкопчи още по-здраво в яката на Мийди и се помъчи да повика в паметта си образа на могъщата фигура, такава каквато я бе видял за първи път тази сутрин, от скалната площадка. Величественият гигант, потънал в космическо мълчание, с разперени напред ръце и с глава — сияйното слънце.
— Да — обади се внезапно докторът със странно спокоен глас.
— Мийди — Бартън се задъха от напрежение. — Разбираш ли? Знаеш ли вече кой си? Осъзнаваш ли…
Мийди грубо се изтръгна от хватката му. Той се олюля и се запрепъва надолу по пътя, разперил ръце като граблива птица. Внезапно се закова и по тялото му премина страшен спазъм, който го накара да затанцува като кукла на конци. Лицето му се сгърчи. После започна да се топи като нагорещен восък.
Бартън затича след него. Мийди се свлече на земята. Той се затъркаля в страхотна агония, после внезапно подскочи. Вълни от конвулсии заливаха тялото му, ръцете и краката му се тресяха, главата му се люшна назад.
— Мийди! — изрева Бартън. Той се вкопчи в рамото на доктора. Палтото под пръстите му димеше, пушекът подразни ноздрите и гърлото му и той се закашля. С последни сили завъртя доктора и го дръпна за яката.
43 
